петък, 18 декември 2009 г.

Курсова работа на тема "Политика и политическо говорене в средствата за масова комуникация" (2008г.)




Политика и политическо говорене в СМК

Лицата и събитията в курсовата работа са попаднали там напълно нарочно, но имената на по-голямата част от тях ще бъдат премълчани поради “връзките”, с които разполагат в ДАНС!

Отдавна кучето спря да е най-добрият приятел на човека! Телевизорът се превърна в приятеля, който удовлетворява всичките ни нужди – информация, театър, кино, концерти...секс в някакъв смисъл. Дали тази телевизия наистина ни е приятел или е просто едно от най-добре използваните средства за манипулиране на масите, на обществото ни, на приятелския ни кръг и най-вече на самите нас – обикновените консуматори на добре, или не чак до там добре,  режисираната “манджа” от всички възможни изкуства събрани в едно – телевизията! Този конглумерат от всички удовлоствия на света събрани в една единствена, все по-смаляваща се, кутия ни предоставя всичко, което искаме право в нашия дом. Изчистено (цензурирано), нарязано, сготвено, сдъвкано, готово за консумация. И тъй като сами си слагаме все по-красиви телевизори, с по-големи екрани и “кристално чисти каритни”, в домовете, хората които владеят това царство, познато още като “четвъртата власт”, са разбрали, че всъщност не е толкова трудно да използваш достъпа си до личното пространство на личността, за да му разкажеш за всичко това което им се иска да чуем. След тези дълги изречения нека напишем нещо по-кратко и разбираемо за всички ни: Телевизията е средството, което манипулира общественото ни мислене!

Осъзнали силата на тази медия, все по-често компании, фирми, организации и политици се появяват от “синия екран”, за да ни споделят “мечтите си за по-добър свят”.

“Телевизията е двигателят, който движи модерните идеи напред” – дори Google не знае кой го е казал това, но явно е имал основание за него. Модерни идеи, които идват право от сърцето и душата на любимите ни и често споменавани (с добро или по-често с лошо) политици. Не че нямаме други хора в родината, които да има какво да кажат, но заради положението на политиците най-често техният глас се чува. Забелязъл съм, че най-често дебатите, които са от голяма политическа, социална или общонародна важност се водят или на много примитивно ниво или на високо специализиран, технически език.
По този начин можем да разделим най-общо “ГОВОРЕЩИТЕ” политици на:           
1.     Техничари – професионалисти – хора, които са свикнали с говоренето пред техни колеги и съмишленици и въобще забравят, че някои хора сме по-малко образовани

2.     Детегледачки – за жалост те са основната членска маса в родните ни, произведени във България партии. Характеризират се с добър външен вид, говорят гладко, използват думи като “партньорство”, “надежда за бъдещето”, “политическа ситуация”...този тип политици говорят много, не казват нищо, но въпреки това оставят впечтлението, че са високо ерудирани.

 Какъв е изводът? При едната ситуация нищо не разбираме, при другата всичко сме разбрали, но се чувстваме като в забавачница – сладко приспани от поредната сладка приказна приказка.

Имаме и един друг тип, който сам по себе се зароди в последните няколко години и сам по себе си сформира група и категоризация на самия себе си, като не позволява да се включват други в неговата група: Радикалният политик. Той е човекът, който знае какво иска да каже, знае как да го каже и го казва! Волен Сидеров всъщност е знаменателна фигура в българската политика - разбира се, позициите му са абсурдни, езикът му е обиден, идеите - фашистки (и икономическите, и социалните), но той бе първият политик, който започна да нарича нещата с истинските им имена. Точно затова партията му бързо получи такава популярност сред гласоподавателите и такова медийно внимание - хората толкова бяха свикнали, че политиците си мрънкат на техния собствен, практически неразбираем език, че Атака бе единственото нещо, което разбират и което поставя пред тях ясни идеи.

Още един тип “говорещи”, най-често без право на глас и без политическа оцветка зад гърба си: умните хора.

Най-често това са хората, които са компетентни по дадения проблем, разбират не само от техническия език ,но разбират и от говорене. За жалост техния глас рядко се чува в масмедиите. Или езикът който използват не е подходящ за телевизията и кратките формати на предаванията не им стигат за да изложат напълно тезите си и да ги защитят, или водещите са пълни...неграмотници (М.Цветков), или биват надприказвани от някой от тези по-горе категоризирани типове, или просто след 3 минути нямат аудитория, която да ги слуша поради отегчението на негово величество зрителя и неспособността му да държи вниманието си фокусирано само върху една тема или телевизионен канал.

            Политическото говорене у нас, апък и по света става все по-банално и все по-неефективно.

            Например ако погледнем едни избори за столичен кмет можем безпроблемно да предскажем думите, които са на път да излязът от устата на кандидата още дори преди да си я е отворил. Всички обещания, които са ни подготвили са много сходни (да не кажа същите), като тези от миналата предизборна кампания - решаване на проблема с бездомните кучета (мотив, който от около 15 години е основен в предизборната кампания на кандидат Софииските кметове), ще се ускори строителството на метрото, ще сме най-щастливите хора на земята, защото ще имаме честта и удоволствието през зимата да се возим в отоплен градски транспорт, столицата ще придобие Европейски вид с построяването на подземни паркинги и гаражи и паркирането по тротоарите ще бъде невъзможно, запълнени дупки по пътищата, зелени площи, детски площадки...колко познато...и всички тези обещания остават неизпълнени – защо? За да може след 4 години нов кандидат кмет да започне да ги обещава на нова сметка пред избирателите...а ние се чудим защо сякаш сме го “гледали” вече този филм.
           
            Народните представители (по презумпция тези представители идват от народа, за да представляват народа и да бъдат неговия глас (език) в парламента), имат невероятната дарба да забравят от къде са тръгнали и как са стигнали до мястото, където са сега. Вярно е, че по-голямата част от тях са високо ерудирани, изучени в чужбина, отгледани от майка Европа, деца на модерната политическа система, но пък сме си ги избрали да управляват нашата си майка България с всичките и кусури и поради факта, че ще управляват трябва и да могат да се разбират с избирателите си, с тези, които ще ръководят един ден. КОМУНИКАЦИЯ е нещото което липсва. Комуникацията се изразява в говорене от ДВЕТЕ страни и водене на ДИАЛОГ, на разговор на достъпен и разбераем от ДВЕТЕ страни език. Не че няма желание за комуникация и диалог,  просто някъде губим малка част от способността си да разбираме отсрещната страна. Дали е наша грешка или тяхна не знам, но проблемът си остава налице.

Некомпетентността на някой “говорещи” глави във българския ефир надминава понякога и най-смелите ни очквания за възможността на човек да е и да остане глупав или неинформиран поради негово лично нежелание да се промени. Дано се заблуждавам и аз да съм в грешка, но наистина ми се струва, че понякога говорещите политици запълват родния ефир с четене на статистики, свеждане на информация, намерена в Google и достъпна до всички. Като цяло 90% от изказванията, които слушах по телевизията в последния 1 месец преливаха от пусто в празно. Дамите и господата, които искат да ни управляват наистина трябва да понаучат някои основни истини за поведение пред публика, информираност и компетентност по проблемите, обща култура (най-често е на високо ниво, ни все още няма нито един професор по “Обща култура”).

Но тъй като политиците освен всичко друго са и хора, трябва да засегнем и един друг проблем, които за жалост не просто прозира, а направо си личи от километри във българския политически живот – невербалната комуникация.

Нека първо дадем едно кратко определение за какво ще говорим тук: най-общо за всички онези малки неща като:           

-       дрехи
-       обувки
-       аксесоари
-       артистичност

това ще са нещата, които говорят, а понякога “крещят” дори по-силно и от разгневен политика на опашка за депутатско кебапче, който е изтървал обедната промоция.

Тук проблемът се корени далеч, далеч в нашето минало. Онова минало което е оформило настоящето ни, което ни е научило как да се обличаме, как да се държим и как да бъдем себе си. Не че хората по света са нямали подобно минало, но дали с желание за промяна или просто с желание за промяна, са се научили поведението им и всичката невербална комуникация да говори по-силно и стойностно от самите им думи (сещаме се за “представленията” на американския президент).

            Ярък пример, за незнание, как да подбере и съчетае (не само цветово, но и визуално) дрехите си, до скоро, беше столичния кмет и формален лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. На всички ни е ясно, че Бойко е дори и в чешмата, но пък си е светъл пример за безхаберието му към външния му вид. Никаква идея за това как трябва да изглежда столичния кмет на една европейка столица в една европейска държава като България.

            До тук с облеклото. Артистичността не му е силна страна в появяванията пред публика. Единственото което може да му се признае е несравнимия и неповторим изказ и невероятната лексика, която може да си позволи да използва само защото е Бойко Борисов. За съжаление във България все още не сме осъзнали напълно нуждата от това политиците ни да са и малко акотьори – не за да заменим чувството, че сме на цирк с това, че сме на театър, а просто за да можем да се сравним със Света. Хората сред политиците, които са пообиколили из западните държави, на гърба на българския данъкоплатец и със способността, на държавния самолет все още да се задържа във въздуха, са разбрали, че хората отдавна вече имат като задължителен предмет, в училището за политици, “Политическо актьорско майсторство”. Не само че го изучават, но го и прилагат на практика. И като за капак се оказва, че сработва доста добре сред избирателите (особено в свидните на синца ни САЩ). Веднага усвоили някои похвати и “мурафети” на това “майсторство”, голяма част от българските политици ги прилагат на практика в родните масмедии. За жалост нашето минало, което засегнахме по-горе, веднага задейства сигналната лампа и учтиво ни предупреждава, че всичко е отново театър и “на тоя не му е чиста работата” щом има смелостта (или наглостта) да  театралничи толкова. Проблемът тук се явява не толкова в политиците ни (които може би трябва да се поупражняват малко повече), колкото в нас самите и миналото, което вече неколкократно споменаваме с носталгия (надявам се).

            За невербалната комуникация и аксесоарите на политиците.

Първото нещо, което ярко се набива на очи още при пристигането на политика някъде из Татковината, то това е неизменното возило, което го придружава. Най-често това са скъпоструващи, черни автомобили (да не правим излишна реклама и без това пари няма да видим от нея...), на фона на кална улица, пълна с полуголи дечурлига, които скоро не са виждали нищо по-различно за ядене от  бой от пияния им баща, в ромския, сливенски квартал “Надежда” (където надежда няма). Автомобилът на политика изглежда не просто като кич, а дори като престъпление срещу човека – европеец. Все пак “И манго е хора, бе бате!” и “Жената гладен, децата и то!”. Може би сме свикнали с подобни ярки гледки по родните ефирни и кабелни телевизии, но едва ли на запад биха толерирали (или отпуснали пари по европейска програма за развитие) подобни контрастни картини.

Други “красоти”, които виждаме, като на модно ревю в Париж, по телевизията са най-често окичени по вратовете, китките и пръстите на наши дами политици (по-известни в разговорния език като политиЧКИ (всякъкви несъобразени с изискания тон и поведение коменатри, рими и аналогии са неподходящи тук)). Не е допустимо да си министър на ..... (няма значение) и да се намираш във бедстващо село залято от предушли води и да се разхождаш в калта с ботуши за няколко хиляди пари и във бели одежди също на голяма стойност пари.

Парадоксите са това, което усмисля нашето съществуване в Майка България – черни автомобили с цветни лампички на фона на сива София, зарината във боклуци; бели дрехи на фона на кафява кал; скъп костюм на гърба на депутат, на фона на измършавели, гладни сирачета; огромен златен пръстен на фона на празен джоб и хладилник…но пък всеки има свой собствени разбирания за артистцизъм.


Ясно е, че животът е театър и, че ние всички сме актьори; ясно е, че нещата не ще се оправят в миг на око (за жалост); ясно е, че има индикации за подобряване на политическото говорене в медиите ни; ясно е, че и ние трябва да помогнем на политиците ни да стигнат там където ние ги искаме, тоест “търсенето определя предлагането” – ако българският зрител не се примирява със стандарта на политическите комуникации и желае по-висок, то политиците ни няма как да не стигнат нивото, което желаем, ако ли не тогава несъгласните с нашия стандарт ще останат “на сухо”. Общо взето излиза, че всичко ни е ясно и все пак всичко остава неизЯСНненО

“Глас народен, глас Божий” – мечтая за времето когато гласът народен ще бъде не само Божий, но и на политиците ни. Мечтая за времето в което ще бъдем държава управлявана от компетентни, умни, интелигентни хора с правилни разбирания за понятия като “национализъм”, “равенство”, “висок стандарт”, “светло бъдеще”...

За огромна радост на всички ни, мечтите са безплатни (все още!)!

            БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ!

четвъртък, 17 декември 2009 г.

Курсова работа на тема "Примери от българската ПР практика - анализ на събития"


Най ми е трудно да започна да пиша. След първите няколко изречения, сякаш нещата почват да се случват, но до тогава пиша глупости за да завъртим колелото на мисълта.

ПР-а в България не е особено развит. За краткото си съществуване, едва ли можем да изнамерим кой знае колко родни примери, които да заслужават да бъдат разгледани и анализирани на 5 страници в шрифт 12 (което си е едно голямо развиване на способността за разтягане на локуми, дори когато локумите са свършили с разтяганего си на 3-тата страница). Доста главоблъскане и консултиране с колеги отне изнамирането на удачния пример от нашенскитеПР практики, който да бъде достоен за тези 5 страници. В крайна сметка, след като не можах “колегиално” да си завзема чужд пример, реших, че претенциите ми за висок интелект трябва да се докажат и да бъде опровергано всеобщото мнение, че съм талантлив, но мързелив.

Докато малко по малко разбирах какво е това животно ПР и как да го обясня на бабите ми, разбрах, че синоним на ПР е “убеждаваща комуникация”. Примерът, който ще разглеждам в моите 5 страници слава, едва ли може да се нарече ПР, защото е твърде ежедневно и елементарно, за да получи толкова вносен етикет, но пък със сигурност си е “убедителна комуникация”.

Питали ли сте се кой е най-добре търгуващият се продукт на пазара, не само в момента, но и в миналото, че и преди миналото... Аз се замислих и логичният отговор щеше да е “информацията”, ако за целите и нуждите на тази курсова работа не ми трябваше друг отговор, а именно този – най-добре търгуващият се продукт всъщност е едно чувство, едно преживяване на околния свят, едно усещане, една НАДЕЖДА. Да, това е заключението, до което стигнах след известен период от размисли без страсти. “Надеждата крепи човека”, но не Надежда Михайлова от парламента. “Надеждата умира последна”, дори след Брус Уилис, Чък Норис, и дори след БББ (бате Бойко Борисов). Сигурно има и други поговорки на темата за надеждата, но сега не мога да се сетя. Както и да е... мисълта ми е, че това нещо, от което човекът е толкова зависим, това благо, което уж е безплатно се оказва, че може да бъде изтъргувано и то не само по време на предизборна кампания, но и всекидневно и то ЗА ПАРИ!

ПР практиката, която ще разгледам и ще анализирам (до колкото мога, апък и до колкото това има нужда от анализ) е: хазартните игри тип: Обади се, стани 10-и и имаш шанса да спечелиш 100000лв.

Че това е всеки ден пред очите ни! Всеки ден го слушаме и вече не ни прави дори впечатление. Ами и това ако не е идеалния ПР... хем работи, хем го виждаш, хем го няма и не го виждаш... Тук не знам колко е уместно да го наричаме ПР, защото все пак едва ли някой преднамерено е провел сондиране на мнения, набелязване на таргет групи, задаване на общи цели, убославяне на крайни цели и т.н. и т.н. В тази ситуация, нещата просто се случват. Та за какво иде реч. Някой, някога си, се е сетил, че може да (про)даде надежда на човек и той да бъде щастлив с илюзията, която е получил. Красиви или по-скоро симпатични момичета, доста наивни, изглеждащи безкрайно беззащитно, които стоят с големи усмивки, гледат те с големите си очи и големите им очи те гледат и ти разказват колко е голям шансът именно ти да станеш точно сега, точно в този момент 10-я обадил се и да имаш възможността да се чуеш с тази кака ,от телевизора, на живо и да й кажеш верния отговор на безкрайно тъп въпрос, за който не се иска да си ядрен физик или вундер кинд, че да знаеш отговора. По-просто казано – и балама да си пак би се сетил за отговора. А ние всички в България сме от доктор на горе в интелектуалното си ниво (все пак всеки таксиджия може да оправи Държавата за 1 месец, а всички мъже в нашата страна, мила родна, са повече от футболисти). Разчитайки точно на тези ни “качества” и високото ни самочуствие, някой “глупавичък” човечец е намерил гениален начин да ни изиграе, да ни изпързаля, да ни прецака, да ни вътри, да ни нахендри, да ни насади на пачи яйца (брей колко много изрази, и това не са всичките, за да кажем едно и също нещо).

Добре! Да се върнем на каката, която ни гледа от телевизора. Защо точно такова симпатично девойче са ни вкарали за да се опитва да ни изработи и да ни вземе паричките. Ами отговра бил: Защото ако не се чувстваш застрашен, то тогава не се и отбраняваш! Тази наивност и детска ПРОСТОТА, ни карат да използваме всичките си запаси от доверие и да го вдъхнем на образа на каката и да му повярваме и да му се доверим. Та звъним или пращаме смс. Получаваме отговор: Вие сте 6-я участник. За сълажение нямате шанса да спечелите голямата ни награда (тук всичко рухва, погледа се изпразва, заедно с джоба, тежките мисли за големите сметки на телефона на края на месеца започват да затъмняват до скоро “бистрия” ум и студена пот почва да избива по тук по там), но не губете надежда. Изпратете още 1 смс или се обадете на ххххххх и имате шанса да сте 10-я обадил си и да имаше възможността да се борите за 100000лв. (тук потта спира да излиза, “бистрия” ум пак почва да се “избистря” и всички големи сметки избледняват. Какво са все пак 10лв в сравнение с 100000лв...).

Това беше кратко описание на 1 минута пред телевизора с програмата, която ограбва нашите последни стотинки.

Равносметката е:

- 1 смс = 1.20лв с ДДС
- намерена надежда
- загубена надежда
- и пак намерена надежда
Добре, но нали се разбрахме, че сме от доктор нагоре в Татковината ни, значи “Не може мене да ме цакат с топла бира”. Загубихме битката, но не и войната! 1 смс (1.20лв с ДДС) са нищо за българина в криза. Все пак него го чакат 100000лв (точно както жъладите винаги чакат катерицата от Ice Age, просто да се прeсегне и да си ги вземе). Ами и нашият приятел се присяга, но не към жълад, а към телефона за още 1 опит. Смс-а е пратен....чакаме си....чакаме си.....чакамЗВЪЪЪН!

Надеждата пак изпълва сърцето ни, адреналинова вълна в главата, отваряме смс-а и О, ЧУДО! ...ЧЕСТИТО! Вие току-що станахте 10-я обадил се в нашата игра и спечелихте възможността да се борите за нашата награда от 100000лв. Блаженство! Неземна радост! Рая пасти да яде... вече даже се усеща как самочувствието набъбва, за миг вече карам спортно BMW с вградена система за автоматично събиране на телефонните номера на красивите момичета по спирките. Края на смс-а обаче е нещо от рода на: Но за да увеличите шанса си да спечелите нашата награда продължете да пращате смс-и и да ставате 10-и! Тука малко парата от мечтите се разсейва за момент, защото се сещаме, че все още държим телефона си, а не скоростния лост на BMW-то, но пък човекът, написъл смс-а (който между другото вече го чувстваме като пръв приятел) ни казва, че шанса ни е ГОЛЯМ, а може и да е ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ! Само трябва да пусна още 1 смс.

Равносметката до тук:

- 3 смс-а = 3.60лв с ДДС
- намерена надежда
- загубена надежда
- намерена надежда
- намерена голяма надежда
И това ако не си е хубав бизнес... Да продадеш пясък на номад в пустинята, лед на ескимос на полюсите... И все пак си остава нещо мааааалко и незначително, нещо което не ни се набива на очи, нещо което не парадира и не бие тъпана и все пак изсмуква ХИЛЯДИ левове всяка вечер от българина (който да не забравяме, че го тресе КРИЗА!)

​Малка вметка за световната финансова криза – Защо макар да сме в криза всички имаме ПОНЕ по 1 мобилен телефон?! Ако знаете правилния отговор, пуснете смс на 112233 и спечелете напразната надежда да спечелите!

Обратно в темата... (тук е момента с 3-тата страница където локума започва да отказва да се разтяга повече)

Та значи току-що (про)дадохме малко надежда на безнадеждния и взехме от парите на безпаричния, за да му (про)дадем дим и ПРАЗНИ обещания. Е да, някой понякога печелят, но никой не е сигурен кои са хората които са спечелили и какво точно са спечелили. Със сигурност обаче можем да кажем, че “простичкия” човечец, измислил тази “игрица” е спечелил, не само веднъж, а всеки Божи ден и то не от кой да е, а от доктора по всичкология – българския гражданин.

Гениалността на всичко това се се крие и в още един факт: тъй като сме свикнали да гледаме скиптично и подозрително на всичко и всеки, то първоначално всичко бива прекарано през цедка, всяка дума погледната под микроскоп, а всяка усмивка анализирана, за да проверим колко е искренна. “Това са глупости” “Врели не кипели” “Да да! Само така ще е!”... са само част от цензурните реплики, които се срещат в устата на българина докато започва предаването. Точно след 5 мин той вече е УБЕДЕН да си вземе ДОБРОВОЛНО телефона и “да си опита късмета”.

След като си опитаме късмета и осъзнаем факта, че пак са ни пратили за зелен хайвер, теглим една типично българска “поговорка” с широкообхватно поле на приложение и си лягаме да спим. Край! Точка! Обеца на ухото! Е да, но това е до следващия път, в който каката започне да ни гледа от телевизора и да ни омайва със заучени фрази и нисък интелект и не особено дъбокопростираща се обща култура. Запленени сме единствено от ниската талия на панталона й и дълбокото й деколте, както и от “новите” обещания за земен Рай само срещу 1.20 с ДДС.

​До момента това което установих е:

​Българинът, колкото и подозрителен и мнителен да е, се спъва в малките неща – “Малките камъчета обръщат колата” народна мъдрост. Ако се опитат да ми вземат 1000лв на куп НИКОГА не бих ги дал, но с малко хитрос, малко упование в човешките НАДЕЖДИ и ето, че не хиляда ами хиляди левове потичат всяконощно към джобовете на хората, които с памук ни вадят душата. Голямата трагедия е, че си го знаем, и за топлата бира и за студените кюфтета и за хартията в кремвершите и за ракията – менте и за кофти политиците, но ПАК, ДОБРОВОЛНО на 2 години заставаме пред празна кутия с празен лист в ръка, но изпълнени с надежда, пак онази надежда, която купуваме за 1.20лв почти всяка вечер.

Годините опит са си оказали влиянието и са ни научили, на този трик: Очи – пълни, ръце – празни. Сега вече започнах да се чувствам като в стриптиз бар (никога не съм ходил!!!). Май излезе, че цялата ни Държава е един голям публичен дом!? Да не дава Господ да си го помисляме, все пак говорим за нещо свято, за нашата Татковина, за майка България! Е свята свята, колко па толкова да е свята... след като има такива мизерници, които не се свинят да мърсят святостта и да я правят... НЕсвята...

“Не е луд тоя, който яде баницата, тоя който му я дава” – пак народна мъдрост. Имам чувството, че по принцип ни е мъдър народа, но в случая малко се е объркал. Тия, които ни дават тая телевизионна баница БЕЗ касмети, не са били особено луди като са почнали да забъркват тестото. Всички ние, доктори и нагоре, които сме роднини и потомци на Хитър Петър, ние сме тези, които са лудите! Луди да търпят такава долна подигравка.

Това е практиката, която реших, че е достойна да занимава вниманието ни в почти 5-те страници. Локумите са разтегнати до скъсване, майтапите са доста, усмивка сигурно има, но като за край не само на писанията, но и на годината, която почти си отиде, нека си пожелаем да сме живи и здрави до годин до амина, да не бъдем по – умни, а по – мъдри през следващата година и дано набор ’90 догодина да нямат такъв “светъл” пример, с който да ви занимават!

Вече започвам да изпадам в крайна глупост от нямане на какво повече да напиша, така че… Честито Рождество Христово и Успешна и изобилно блаоглосвена Нова Година!

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Поп-фолк или чалга (2008г.)


Поп – фолк или чалга

Времето, в което живеем е доста интересно от социална и културна гледна точка. Изключително бързо и динамично развитие на изкуството, промяна в културните възгледи и размиване на границите между различните изкуства и културни течения.

България е държава, географски разположена между 2 континента. Всички етноси, култури и цивилизации минали през територията ни са оставили по къшче от себе си и от културата си. 500 години османско владичество също са оказали голямо влияние върху фолкора ни и върху бита ни.

Несъмнено фолкора ни е формиран под влиянието на много различни етноси, но трябва ли чистият български фолкор да се превръща в етническа музика?

Чалга – това е определението, което се наложи като дума, описваща тази доста интересна смесица от няколко различни стила и течения в музиката, които по отделно бяха наречени от западната култура “Балкански”.

Поп – фолк беше маркетинговото и рекламно име, което продуцентските къщи се опитаха да наложат на пазара. Дали за да смекчат грубото звучене на “чалга” или за да излъжат, нещастния консуматор на този вид музика и съвестта му, че слуша поп(улярен) – фолк(лор) незнам. Знам само, че чалга има и няма абсолютно никаквото намерение да си отива. Не само, че енерцията й не спада, но напротив - набира още скорост...

Да осъдим или оправдаем хората, консумиращи този тип музика? Философите на естетическата критика казват, че за да имаме изкуство трябва да имаме и няколко критерия, които то да покрива. Един от тях е: да имаме място, на което да бъде консумирано това изкуство. Операта си има опери, театърът си има театри, киното си има кино салони...е члагата си има кръчми. До тук добре. Друг критерии е, че кандидат – изкуството трябва да води до поглед в самите нас, във вътрешния ни човек... тук чалгата прави нещо много повече – чалгарите (това интересно определени за хората консумиращи този тип музика) не само поглеждат във вътрешния си човек ами направо го изкарват на показ. Друг критерии: изкуството да води до естетическо преживяване. Е...преживяване определено имаме...дали е естетическо ще остваим това всеки сам да реши.

Искаме или не по някой критерии чалгата си е изкуство. За добро или лошо нея я има и има и кой да я потребява, затова нека не съдим за да не бъдем и ние един ден съдени, защото всичко в този сват се променя и не знаем утре на кой бряг ще сме.

P.S. почитателите на метал музиката имат така наречения танц “пого”, който представлява засилване и блъскане със сеседните до нас почитатели на този тип музика – доста грубо и неестетично. При чалгата поне това отсъства като елемент на ниския морал...