Политика и политическо говорене в СМК
Лицата и събитията в курсовата работа са попаднали там напълно нарочно, но имената на по-голямата част от тях ще бъдат премълчани поради “връзките”, с които разполагат в ДАНС!
Отдавна кучето спря да е най-добрият приятел на човека! Телевизорът се превърна в приятеля, който удовлетворява всичките ни нужди – информация, театър, кино, концерти...секс в някакъв смисъл. Дали тази телевизия наистина ни е приятел или е просто едно от най-добре използваните средства за манипулиране на масите, на обществото ни, на приятелския ни кръг и най-вече на самите нас – обикновените консуматори на добре, или не чак до там добре, режисираната “манджа” от всички възможни изкуства събрани в едно – телевизията! Този конглумерат от всички удовлоствия на света събрани в една единствена, все по-смаляваща се, кутия ни предоставя всичко, което искаме право в нашия дом. Изчистено (цензурирано), нарязано, сготвено, сдъвкано, готово за консумация. И тъй като сами си слагаме все по-красиви телевизори, с по-големи екрани и “кристално чисти каритни”, в домовете, хората които владеят това царство, познато още като “четвъртата власт”, са разбрали, че всъщност не е толкова трудно да използваш достъпа си до личното пространство на личността, за да му разкажеш за всичко това което им се иска да чуем. След тези дълги изречения нека напишем нещо по-кратко и разбираемо за всички ни: Телевизията е средството, което манипулира общественото ни мислене!
Осъзнали силата на тази медия, все по-често компании, фирми, организации и политици се появяват от “синия екран”, за да ни споделят “мечтите си за по-добър свят”.
“Телевизията е двигателят, който движи модерните идеи напред” – дори Google не знае кой го е казал това, но явно е имал основание за него. Модерни идеи, които идват право от сърцето и душата на любимите ни и често споменавани (с добро или по-често с лошо) политици. Не че нямаме други хора в родината, които да има какво да кажат, но заради положението на политиците най-често техният глас се чува. Забелязъл съм, че най-често дебатите, които са от голяма политическа, социална или общонародна важност се водят или на много примитивно ниво или на високо специализиран, технически език.
По този начин можем да разделим най-общо “ГОВОРЕЩИТЕ” политици на:
1. Техничари – професионалисти – хора, които са свикнали с говоренето пред техни колеги и съмишленици и въобще забравят, че някои хора сме по-малко образовани
2. Детегледачки – за жалост те са основната членска маса в родните ни, произведени във България партии. Характеризират се с добър външен вид, говорят гладко, използват думи като “партньорство”, “надежда за бъдещето”, “политическа ситуация”...този тип политици говорят много, не казват нищо, но въпреки това оставят впечтлението, че са високо ерудирани.
Какъв е изводът? При едната ситуация нищо не разбираме, при другата всичко сме разбрали, но се чувстваме като в забавачница – сладко приспани от поредната сладка приказна приказка.
Имаме и един друг тип, който сам по себе се зароди в последните няколко години и сам по себе си сформира група и категоризация на самия себе си, като не позволява да се включват други в неговата група: Радикалният политик. Той е човекът, който знае какво иска да каже, знае как да го каже и го казва! Волен Сидеров всъщност е знаменателна фигура в българската политика - разбира се, позициите му са абсурдни, езикът му е обиден, идеите - фашистки (и икономическите, и социалните), но той бе първият политик, който започна да нарича нещата с истинските им имена. Точно затова партията му бързо получи такава популярност сред гласоподавателите и такова медийно внимание - хората толкова бяха свикнали, че политиците си мрънкат на техния собствен, практически неразбираем език, че Атака бе единственото нещо, което разбират и което поставя пред тях ясни идеи.
Още един тип “говорещи”, най-често без право на глас и без политическа оцветка зад гърба си: умните хора.
Най-често това са хората, които са компетентни по дадения проблем, разбират не само от техническия език ,но разбират и от говорене. За жалост техния глас рядко се чува в масмедиите. Или езикът който използват не е подходящ за телевизията и кратките формати на предаванията не им стигат за да изложат напълно тезите си и да ги защитят, или водещите са пълни...неграмотници (М.Цветков), или биват надприказвани от някой от тези по-горе категоризирани типове, или просто след 3 минути нямат аудитория, която да ги слуша поради отегчението на негово величество зрителя и неспособността му да държи вниманието си фокусирано само върху една тема или телевизионен канал.
Политическото говорене у нас, апък и по света става все по-банално и все по-неефективно.
Например ако погледнем едни избори за столичен кмет можем безпроблемно да предскажем думите, които са на път да излязът от устата на кандидата още дори преди да си я е отворил. Всички обещания, които са ни подготвили са много сходни (да не кажа същите), като тези от миналата предизборна кампания - решаване на проблема с бездомните кучета (мотив, който от около 15 години е основен в предизборната кампания на кандидат Софииските кметове), ще се ускори строителството на метрото, ще сме най-щастливите хора на земята, защото ще имаме честта и удоволствието през зимата да се возим в отоплен градски транспорт, столицата ще придобие Европейски вид с построяването на подземни паркинги и гаражи и паркирането по тротоарите ще бъде невъзможно, запълнени дупки по пътищата, зелени площи, детски площадки...колко познато...и всички тези обещания остават неизпълнени – защо? За да може след 4 години нов кандидат кмет да започне да ги обещава на нова сметка пред избирателите...а ние се чудим защо сякаш сме го “гледали” вече този филм.
Народните представители (по презумпция тези представители идват от народа, за да представляват народа и да бъдат неговия глас (език) в парламента), имат невероятната дарба да забравят от къде са тръгнали и как са стигнали до мястото, където са сега. Вярно е, че по-голямата част от тях са високо ерудирани, изучени в чужбина, отгледани от майка Европа, деца на модерната политическа система, но пък сме си ги избрали да управляват нашата си майка България с всичките и кусури и поради факта, че ще управляват трябва и да могат да се разбират с избирателите си, с тези, които ще ръководят един ден. КОМУНИКАЦИЯ е нещото което липсва. Комуникацията се изразява в говорене от ДВЕТЕ страни и водене на ДИАЛОГ, на разговор на достъпен и разбераем от ДВЕТЕ страни език. Не че няма желание за комуникация и диалог, просто някъде губим малка част от способността си да разбираме отсрещната страна. Дали е наша грешка или тяхна не знам, но проблемът си остава налице.
Некомпетентността на някой “говорещи” глави във българския ефир надминава понякога и най-смелите ни очквания за възможността на човек да е и да остане глупав или неинформиран поради негово лично нежелание да се промени. Дано се заблуждавам и аз да съм в грешка, но наистина ми се струва, че понякога говорещите политици запълват родния ефир с четене на статистики, свеждане на информация, намерена в Google и достъпна до всички. Като цяло 90% от изказванията, които слушах по телевизията в последния 1 месец преливаха от пусто в празно. Дамите и господата, които искат да ни управляват наистина трябва да понаучат някои основни истини за поведение пред публика, информираност и компетентност по проблемите, обща култура (най-често е на високо ниво, ни все още няма нито един професор по “Обща култура”).
Но тъй като политиците освен всичко друго са и хора, трябва да засегнем и един друг проблем, които за жалост не просто прозира, а направо си личи от километри във българския политически живот – невербалната комуникация.
Нека първо дадем едно кратко определение за какво ще говорим тук: най-общо за всички онези малки неща като:
- дрехи
- обувки
- аксесоари
- артистичност
това ще са нещата, които говорят, а понякога “крещят” дори по-силно и от разгневен политика на опашка за депутатско кебапче, който е изтървал обедната промоция.
Тук проблемът се корени далеч, далеч в нашето минало. Онова минало което е оформило настоящето ни, което ни е научило как да се обличаме, как да се държим и как да бъдем себе си. Не че хората по света са нямали подобно минало, но дали с желание за промяна или просто с желание за промяна, са се научили поведението им и всичката невербална комуникация да говори по-силно и стойностно от самите им думи (сещаме се за “представленията” на американския президент).
Ярък пример, за незнание, как да подбере и съчетае (не само цветово, но и визуално) дрехите си, до скоро, беше столичния кмет и формален лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. На всички ни е ясно, че Бойко е дори и в чешмата, но пък си е светъл пример за безхаберието му към външния му вид. Никаква идея за това как трябва да изглежда столичния кмет на една европейка столица в една европейска държава като България.
До тук с облеклото. Артистичността не му е силна страна в появяванията пред публика. Единственото което може да му се признае е несравнимия и неповторим изказ и невероятната лексика, която може да си позволи да използва само защото е Бойко Борисов. За съжаление във България все още не сме осъзнали напълно нуждата от това политиците ни да са и малко акотьори – не за да заменим чувството, че сме на цирк с това, че сме на театър, а просто за да можем да се сравним със Света. Хората сред политиците, които са пообиколили из западните държави, на гърба на българския данъкоплатец и със способността, на държавния самолет все още да се задържа във въздуха, са разбрали, че хората отдавна вече имат като задължителен предмет, в училището за политици, “Политическо актьорско майсторство”. Не само че го изучават, но го и прилагат на практика. И като за капак се оказва, че сработва доста добре сред избирателите (особено в свидните на синца ни САЩ). Веднага усвоили някои похвати и “мурафети” на това “майсторство”, голяма част от българските политици ги прилагат на практика в родните масмедии. За жалост нашето минало, което засегнахме по-горе, веднага задейства сигналната лампа и учтиво ни предупреждава, че всичко е отново театър и “на тоя не му е чиста работата” щом има смелостта (или наглостта) да театралничи толкова. Проблемът тук се явява не толкова в политиците ни (които може би трябва да се поупражняват малко повече), колкото в нас самите и миналото, което вече неколкократно споменаваме с носталгия (надявам се).
За невербалната комуникация и аксесоарите на политиците.
Първото нещо, което ярко се набива на очи още при пристигането на политика някъде из Татковината, то това е неизменното возило, което го придружава. Най-често това са скъпоструващи, черни автомобили (да не правим излишна реклама и без това пари няма да видим от нея...), на фона на кална улица, пълна с полуголи дечурлига, които скоро не са виждали нищо по-различно за ядене от бой от пияния им баща, в ромския, сливенски квартал “Надежда” (където надежда няма). Автомобилът на политика изглежда не просто като кич, а дори като престъпление срещу човека – европеец. Все пак “И манго е хора, бе бате!” и “Жената гладен, децата и то!”. Може би сме свикнали с подобни ярки гледки по родните ефирни и кабелни телевизии, но едва ли на запад биха толерирали (или отпуснали пари по европейска програма за развитие) подобни контрастни картини.
Други “красоти”, които виждаме, като на модно ревю в Париж, по телевизията са най-често окичени по вратовете, китките и пръстите на наши дами политици (по-известни в разговорния език като политиЧКИ (всякъкви несъобразени с изискания тон и поведение коменатри, рими и аналогии са неподходящи тук)). Не е допустимо да си министър на ..... (няма значение) и да се намираш във бедстващо село залято от предушли води и да се разхождаш в калта с ботуши за няколко хиляди пари и във бели одежди също на голяма стойност пари.
Парадоксите са това, което усмисля нашето съществуване в Майка България – черни автомобили с цветни лампички на фона на сива София, зарината във боклуци; бели дрехи на фона на кафява кал; скъп костюм на гърба на депутат, на фона на измършавели, гладни сирачета; огромен златен пръстен на фона на празен джоб и хладилник…но пък всеки има свой собствени разбирания за артистцизъм.
Ясно е, че животът е театър и, че ние всички сме актьори; ясно е, че нещата не ще се оправят в миг на око (за жалост); ясно е, че има индикации за подобряване на политическото говорене в медиите ни; ясно е, че и ние трябва да помогнем на политиците ни да стигнат там където ние ги искаме, тоест “търсенето определя предлагането” – ако българският зрител не се примирява със стандарта на политическите комуникации и желае по-висок, то политиците ни няма как да не стигнат нивото, което желаем, ако ли не тогава несъгласните с нашия стандарт ще останат “на сухо”. Общо взето излиза, че всичко ни е ясно и все пак всичко остава неизЯСНненО
“Глас народен, глас Божий” – мечтая за времето когато гласът народен ще бъде не само Божий, но и на политиците ни. Мечтая за времето в което ще бъдем държава управлявана от компетентни, умни, интелигентни хора с правилни разбирания за понятия като “национализъм”, “равенство”, “висок стандарт”, “светло бъдеще”...
За огромна радост на всички ни, мечтите са безплатни (все още!)!
БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ!
Няма коментари:
Публикуване на коментар